mediapool.bg :: Преглед на тема - Институцията, която спечели Третата световна война

mediapool.bg
Форум

Въпроси/Отговори

Търсене

Потребители

Потребителски групи

Регистрирайте се

Профил

Влезте, за да видите съобщенията си

Вход

Институцията, която спечели Третата световна война
Иди на страница 1, 2 Следваща

mediapool.bg Форуми -> България

Предишната тема :: Следващата тема

Автор

Съобщение

Eagle

Регистриран на: 17 Май 2005
Мнения: 7746

Пуснато на: Пон Фев 08, 2010 11:53 am Заглавие: Институцията, която спечели Третата световна война

Институцията, която спечели Третата световна война
-- войната на идеите и на свободната информация
Бележки за "Радио Свободна Европа" и "Радио Свобода"

Д. Боян написа:

Ник, на мен би ми било много интересно да прочета твои
лични спомени и впечатления от работата ти в RFE. Ако пуснах горното филмче,
то беше по-скоро като провокация към теб. Би ли отделил време, за да задоволиш
любопитството ми?

Както вече споменах, в момента съм доста зает с други приоритети, след известно
време вероятно ще се спра на тази тема. Но понеже след десетина дни е годишнина
от едно от събитията в историята на "Радио Свободна Европа" и "Радио Свобода",
ето една история в аванс.

Радиостанциите «Свободна Европа» и «Свобода» (Radio Free Europe / Radio Liberty или накратко
RFE/RL) от самото им създаване преди почти 6 десетилетия чак до падането на стената бяха болезнен
трън в задника на Кремъл и на неговите марионетки, които управляваха България, Румъния, Унгария,
Чехословакия и Полша. СССР и сателитните му източноевропейски управници харчеха за масивното
заглушаване на предаванията на RFE/RL чрез множество локални бръмчилки и с отразени в
йоносферата насочени смущения годишно повече, отколкото бяха целите бюджети на «Свободна
Европа», «Гласът на Америка» и Би-Би-Си взети заедно. Внедрени в RFE/RL бяха около дузина агенти
на КГБ и «братските» служби, но те не успяваха да постигнат нищо съществено, освен да донасят за
клюки и сплетни – кой с кого сред работещите там не са в добри отношения, кой с кого се жени или
развежда, кой нов е назначен и кой се е пенсионирал. Явната неефективност на тези не особено
полезни къртици бе компенсирана от другарите чрез отчаяни операции. В самото начало КГБ успя да
осъществи убийства на двама души от Украинския отдел на «Радио Свобода». Засилените мерки за
сигурност осуетиха подобни опити.

Последваха опити за вербуване на сътрудници, опити за отвличане, провали се планирано сипване на
отрова в солниците в кафетерията на радиото. Известен български телевизионен журналист, ще го нарека
условно "Т", чиято дългогодишна агентурна дейност за Първо главно управление и до днес кой знае защо
не е обявена от Комисията по досиетата) се беше опитал да се представи за английски репортер пред
собственика на апартамент в срещуположна сграда и да заснема оттам кой влиза и излиза от радиото,
но номерът му не мина. Любопитно е, че по този повод мюнхенската полиция заяви подигравателно,
че "всеки журналист може да вземе камерата и да снима свободно на улицата" -- несръчната конспирация
на другаря "Т" е била излишна. Дали "Т" е признал пред "центъра" колко непрофесионално е постъпил,
вероятно никога няма да научим.

После дойдоха нови отчаяни опити за сплашване на хората – телефонен терор. Например звъни
телефонът в апартамента ми и някакъв мъжки глас на лош немски с граовски акцент пита
«Фризьорският салон ли е?». Чува се и уличен шум, явно повикването е от автомат. Отговарям на
български «Да, фризираме, подстригваме, бръснем гладко, заповядайте». Последваха секунди
мълчание, после дълга българска псувня и едно злобно «Скоро ще хвръкнеш във въздуха, гад!».

Е, аз не хвръкнах във въздуха, но две от големите престъпления на «органите» успяха. Едното е
широко известното убийство на Георги Марков. Другото е по-малко познато -- отчаян опит на
«неуправляемата ракета» Николае Чаушеску да попречи на предаванията.

Румънската ДС (Секуритате) нае срещу порядъчна сума изгладнелия тогава и останал с изтънял
портфейл международен терорист Илич Рамирес Санчес (Карлос Чакала) да извърши бомбен атентат.
След 1989 г. срещу доста скромно заплащане купихме от агент на Секуритате цялата документация по
атентата, изпълнен от една от групите на Карлос, ръководена от немския терорист Йоханес Вайнрих:
къде ще е паркиран автомобилът, с който терористите ще се оттеглят, кой от тях откъде ще приближи
сградата, къде ще поставят бомбата с пластичен взрив. Лесна задача – сградата тогава не беше
оградена. Политиката тогава беше на «отваряне към обществеността», всеки да може да види, че не
вършим нищо тайно и прикрито. Външното осветление бе практически липсващо, тъй като правила
на мюнхенската община не позволяват нощем да бъде смущаван със силна светлина сънят на живеещите
в околните сгради. Един пазач нощем обикаляше отвън веднъж на всеки час – детска игра е било бомбата
да се заложи до външната стена на североизточното крило минути след като пазачът е минал и
атентаторите да се изтеглят най-напред под сянката на дърветата в края на Английската градина, а
после – до паркирания на «Хиршауерщрасе” автомобил, с който да избягат преди експлозията.

Вечерта, в която бе извършен атентатът, се прибрах от работа у дома някъде към седем, разходих
кучето. Готвехме се да вечеряме, когато ясно чух далечна експлозия. По права линия къщата ми се
намира на около 4 километра от радиото и, разбира се, не можах да свържа гърмежа с местоработата
си. Но след минута звънна телефонът, а след още една минута вече бях зад волана и се носех към
радиото с вкючени дълги светлини и мигачи, с далеч над позволената скорост– дано са ми простили
мюнхенският КАТ и останалите участници в движението. Когато пристигнах, вече около сградата
имаше плътен полицейски кордон. Само полицаи от «бомбаджийския» отряд, пожарникари и «Бърза
помощ» имаха достъп зад кордона, от сградата евакуираха последните колеги.

Частта от сградата, където се намираше Master Control (централният пулт за връзка с предавателните
станции в Германия, Испания и Португалия) не бе засегната от експлозията, имаше ток и след
половин час прекъсване в ефир тръгнаха предварително записани предавания, докато
«бомбаджийската» група проверяваше сградата отвътре и отвън за други бомби. След два-три часа
дежурните редактори и техници можеха да се върнат по местата си и бяха възобновени нормалните
предавания на всичките 19 езика. По-късно бе направена рекапитулацията – една тежко ранена
служителка, неколцина леко ранени и щети за над $1 000 000, плюс счупените стъкла на прозорците
на околните сгради, които още на следващата сутрин бяха подменени за сметка на радиото.

Ето как описва станалото очевидец -- тогавашният ми колега Тед Айлиф, дежурен редактор в
Централната служба за новини.

Цитат:

As I remember it, there wasn’t much happening the night the bomb went off.

It was Feb. 21, 1981. Ronald Reagan and Margaret Thatcher were just getting started, Leonid Brezhnev was starting to fade, Poland was wracked by the Solidarity revolution, and the conflict de jour was El Salvador. But as weekends went, this one was ordinary.

That Saturday night, Roy Fairbairn was supervising editor, with Terry Willey, Breffni O’Rourke and me working the desks and writing. I recall that Roy had already sent out the top stories list for the hour, and we were all standing near the main desk chatting.

Then a huge explosion shook the building.

Since our windows faced out toward the Englischer Garten, the sound of the blast seemed to come from that direction. I thought maybe a plane had crashed. But as I walked into the hallway leading to the building’s front entrance, I saw the smoke. I don’t recall what happened in the next few moments, but we somehow learned that the building had been bombed. Assuming all the phones were out, I volunteered to run to a pay phone booth outside the building to call an executive.

As I raced out the front door, the most indelible sight of that night raced past me toward the lobby. It was Maria Pulda of the Czech service (for decades I thought she was the switchboard operator). Her face was bloody and shredded. And her trachea and larynx were dangling from her throat that had been stripped of skin by the blast. A guard came out to help her as she stumbled up the steps. I later learned that Terry had driven her to a hospital for treatment rather than waiting for an ambulance.

Reaching the pay phone, I dialed the first number on my list, and RFE Director Jim Brown answered. He took over what we now call the “phone tree” duties and I headed back to the building. I don’t remember seeing the massive hole gouged by Carlos the Jackal’s explosives that night, but I do remember seeing the tennis court canopy across the street. The blast had popped it like a cheap balloon. And I heard glass falling from broken windows in the apartment block across the tennis courts maybe 100 yards away. I did not know that people had been cut badly by flying glass from apartment windows.

By then, the first Munich emergency response personnel were arriving. I went back into the building to check on the newsroom. I don’t recall what Roy and Breffni were doing at that moment, but I decided to teletype a short bulletin about the bombing to wire services. Of course, I had no authorization for this, but it seemed like a natural thing to do at the time. I punched two short lines, auto-dialed UPI and fed the tape. As I was about to auto-dial AP, a German policeman with a beautiful Alsatian on a leash came into the newsroom and ordered me out of the building. I said I just needed a minute to feed the short tape into the teletype machine. He tugged on the leash, and the dog growled. I left.

We stood outside in the cold until well past midnight, just watching the authorities do their work. I’m sure we were in some kind of shock, but we didn’t feel like leaving. We heard that people had been hurt but didn’t know details until the next day. I walked over to the damaged wing and saw the devastation for the first time. Of course, the immediate question was: Who would do this? Years later it came out that Romania was responsible.

The final memory I have of that evening is a U.S. Army officer driving his jeep onto the front driveway, hopping out and starting to ask questions. When nobody paid much attention to him, he started pacing back and forth, and as he walked past me he mumbled to nobody in particular, “The president isn’t going to like this.”

I wasn’t sure the president would care that much, and the administration didn’t react to the bombing until Secretary of State Haig issued a statement the following Monday. I don’t know if there was a direct connection, but the Reagan administration eventually pumped money and other resources into RFE/RL as it chronicled events leading to the fall of communism.

“Carlos” wound up in a French prison, and the last conversation Nicolae Ceausescu ever heard was soldiers arguing over the right to execute him. Some people have called that murder. They never saw Maria Pulda’s butchered face."

My note: Maria Pulda was so seriously injured when her face was blown away that, over the years following, she had over twenty operations to repair her face. She died in 2003, permanently scarred both physically and emotionally because of the injuries she had suffered. Before she died, she traveled to Berlin in March 2003 to be at the start of the trial of German terrorist Johannes Weinrich so he would have to look at her face and see the personal results of his bombing of RFE/RL.

Вляво -- сградата на радиото. Крилото, до чиято стена е поставена бомбата, е отбелязано с "1". С
"2" (горе) -- мястото, на което е чакала колата за бягството. Вдясно от радиото, срещу фасадата е
тенис кортът, а до него -- сградата, от която другарят "Т" е искал да филмира главния вход на радиото.
_________________
"Be a good listener. Your ears will never get you in trouble."